Беше един от онези мартенски дни, когато пролетта изпращаше зов на слънцето да ни порадва с топлотата си, да ни напомни, че тя е близо и остава още малко. И все пак хладният мартенски вятър напяваше леко, нежелаещ да отпусне хватката си над земята. Нежно обхождаше косите и лицето ѝ карайки я да настръхва. Слънцето приятелски целуваше белезите оставени от вятъра. Но тя сякаш не обръщаше внимание на играта на стихиите по кожата си. Настанена високо на каменния си трон тя наблюдаваше. Мълчеше и наблюдаваше. По небосвода нямаше нито едно облаче. Сякаш слънцето беше тук единствено, за да дарява своята вечна топлина. Тя се отпусна назад и загледа към небето. Най-красивото синьо, което беше виждала. Замисли се дали някой там горе я наблюдаваше, както тя наблюдаваше безоблачната шир. Замечтана, тя не усети птицата, която кацна на върха на каменния ѝ трон. Забеляза я чак когато гарванът изграчи. Не, звукът по-скоро приличаше на аларма. И в миг тронът изчезна, а тя започна да пада. Слънцето, вятъра, небето - всички те изчезнаха и отстъпиха на тъмнината. Безпощадната поглъщаща всичко тъмнина. Тогава тя отвори очи. Алармата на будилника продължаваше да канти. С познатото вече до болка движение тя я изключи. В злеосветената стая малката луминисцентна лампа, която всъщност беше и единствената, примигаше. Чуваше се бученето на климатичната система, която пренасяше кислорода. В Бункера всички стаи изглеждаха еднакво. Четири грозни, сиви стени засилващи чувтсвото на ограниченост на обитателите си. Във въздуха се усещаше странна смесица от ухания - изгоряло, химикали и някаква наченка на лек парфюм. Зад заключената врата се чуваха стъпки - най-вероятно патрулите на Надзирателите. Тя седеше върху малко, ниско легло в единия край на стаята. В другия край на иначе не толкова голямата стая се намираше бюрото с терминала ѝ. В дясно от нея, отделена от останалата част от стаята със стара розова завеса се намираше "банята ѝ". Впрочем същата тази завеса беше единственото цветно нещо в цялото сиво помещение. Понякога ѝ напомняше за цветята, които като малка разсаждаше с баба си в лятната градина. На половин метър от завесата беше сервизният канал на стаята - от там тя получаваше всичко необходимо за живота си в Бункера като се започне от дрехи и се стигне до храна.
Обикновено всяка сутрин първо спираше алармата на часовника си, след което с нежелание се отправяше към тоалетната, за да се подготви за поредния монотонен ден от дългата поредица на повтарящи се такива. Всеки ден в осем часа тя заемаше мястото си пред терминала и се вписваше в системата на Бункера, за да получи дневната си дажба по сервизния канал. Беше убедена, че това е и единственият начин на Надзирателите да разберат, че някой все още диша в тази стая след като никога никой не я беше проверявал с очите си. Към осем и десет вече се беше заела с работата си както всички останали в Бункера. Беше журналист по професия, някога вършеше нещо значимо. След войната вече смяташе, че е просто роб. Роб на Надзирателите.
Войната свърши преди двадесет години, но наложеният военен ред така и не отпадна. Тя, както всички останали живееше в няколкото Бункера разпръстати по света, които бяха контролирани от Надзирателите. И въпреки, че спорд тях тя можеше да си тръгне когато пожелае всички бяха наясно, че нямаше къде да иде. От двадесет години над планетата Земя властваше ядрената зима. Само месеци след войната всичко загина - растения, животни и дори повече от половината население на света. От двадесет години никой не беше виждал слънцето или небето, никой не беше усещал полъха на вятъра. А тя толкова копнееше за тях. Искаше всичко да е както преди, но много години щяха да изминат преди това да се случи. Можеше дори да не доживее деня, когато ще поеме първата си глътка чист въздух след толкова много години. Затова намираше утеха в сънищата, те бяха нейната машина на времето. Нещото, което я спираше от това да изгуби ума си.
Днес беше различен ден. Този път тя не стана. Вместо това затвори отново очите си и зачака. Зачака да се върне отново на каменния си трон под синьото небе и да усети полъха на вятъра и ласките на слънцето.
Обикновено всяка сутрин първо спираше алармата на часовника си, след което с нежелание се отправяше към тоалетната, за да се подготви за поредния монотонен ден от дългата поредица на повтарящи се такива. Всеки ден в осем часа тя заемаше мястото си пред терминала и се вписваше в системата на Бункера, за да получи дневната си дажба по сервизния канал. Беше убедена, че това е и единственият начин на Надзирателите да разберат, че някой все още диша в тази стая след като никога никой не я беше проверявал с очите си. Към осем и десет вече се беше заела с работата си както всички останали в Бункера. Беше журналист по професия, някога вършеше нещо значимо. След войната вече смяташе, че е просто роб. Роб на Надзирателите.
Войната свърши преди двадесет години, но наложеният военен ред така и не отпадна. Тя, както всички останали живееше в няколкото Бункера разпръстати по света, които бяха контролирани от Надзирателите. И въпреки, че спорд тях тя можеше да си тръгне когато пожелае всички бяха наясно, че нямаше къде да иде. От двадесет години над планетата Земя властваше ядрената зима. Само месеци след войната всичко загина - растения, животни и дори повече от половината население на света. От двадесет години никой не беше виждал слънцето или небето, никой не беше усещал полъха на вятъра. А тя толкова копнееше за тях. Искаше всичко да е както преди, но много години щяха да изминат преди това да се случи. Можеше дори да не доживее деня, когато ще поеме първата си глътка чист въздух след толкова много години. Затова намираше утеха в сънищата, те бяха нейната машина на времето. Нещото, което я спираше от това да изгуби ума си.
Днес беше различен ден. Този път тя не стана. Вместо това затвори отново очите си и зачака. Зачака да се върне отново на каменния си трон под синьото небе и да усети полъха на вятъра и ласките на слънцето.
