AnnaTeo DayDreaming

Може би съм твърде драматична. Може би това чувство заседнало в гърлото ми, надигащо се с всяка мисъл за бъдещето, е само фигмент от въображението ми. Може би премислям твърде много нещата. И преди ми се е случвало. 

А може и да не е така. Може страхът ми да е напълно основателен. 

С това се изчерпват възможностите ми да пиша потайно, но в интерес на истината никога не съм се и опитвала твърде много. Обичам нещата да са ясни. Обичам да бъда разбирана когато говоря нещо без заобиколки. От друга страна обаче говорейки ясно се губи някаква част от магията (уж) и става някак безинтересно и не достатъчно мелодраматично. Е, оставяйки всичките тези размисли на заден план имам да кажа нещо. Даже доста неща.

Колкото и невероятно да ми се струва (пък и невъзможно) след една-две седмици завършвам гимназия. Спомням си когато бях в пети клас и говорехме за "големите" от седми клас, които ни се струваха гиганти - млади и самостоятелни хора, чиито майки не им казваха как да се обличат и кога да се прибират. Имаше някакво скрито страхопочитание в тези ни разговори. Беше абсолютно немислимо да си представяме как ще изглеждаме в дванадесети клас.

От "върха" на своите 18 години мога да кажа, че сме грешали жестоко за много неща. На първо място - не, на колкото и да станеш вашите винаги ще ти мрънкат за начина, по който се обичаш и времето, по което се прибираш. Но както са ми казвали - това си е напълно в реда на нещата. И на 30 да станем родителите пак ще се притесняват.

Другото нещо, за което сме грешали е самостоятелността. За себе си мога да кажа, че никога не съм се стремяла към някаква голяма самостоятелност. Аз не се и чувствам кой знае колко голяма. Едва преди няколко месеца когато започнах да карам и да помагам на майка ми с различни неща се почувствах малко по-пораснала. Това, което бих искала да кажа е - дечица, не бързайте да пораствате. Нещата, които изглеждат добре когато сте малки в действителност не са, а отговорностите стават все повече. Насладете се колкото можете повече на времето когато не ви се налага да се занимавате с глупости и нещата са простички. (И най-вече не обръщайте внимание на факта, че сигурно звуча като бабите ви!)

Със завършването на гимназията, колкото и клиширано да звучи, завършва една доста голяма глава от живота ми. За бога, аз там на практика живеех :D Правила съм неща, които никога не съм си представяла, че ще правя в училище, губила съм, побеждавала съм, имала съм хубави и лоши преживявания. Не, това определено няма да се превърне в хвалба на това колко обогатяващ и нужен е бил престоят ми в прекрасната гимназия, защото това е ужасно далеч от истината. Не беше никак приятно - в това училище се случваха такива парадокси, толкoва нерви съм загубила опитвайки се да се противопоставя на системата или поне да говоря против нея :D Това скоро обаче ще остане в миналото. Онова, което се надявам да остане са хората, с които ме срещна гимназията.

На първо място - запознах се с едно кецоносещо същество отговарящо на имена като Флъфи и Трикупис. То ми беше основен съюзник срещу системата и макар, че успяхме да променим твърде малко неща, най-големият ни успeх беше, че се намерихме и за добро или лошо ще си досаждаме взаимно и в бъдеще. Нали знаеш - отивай някъде на топло, за да ти идвам на гости! :D

Пак благодарение на училището се запознах с едно друго къдраво същество, от което научих, че колкото и да те прецаква животът винаги има какво да направиш и ако се бориш и не се отказваш в крайна сметка ще достигнеш мечтите си, за което му благодаря. Пък и не знае колко неща съм запомнила и послушала, защото така и никога няма да си призная (:

Заради френския опознах един Айляк (както и една Феичка), чието приятелство ценя ужасно много и, макар, че тя може би не знае, въпреки, че се виждаме рядко и имам уникалния навик да ѝ досаждам с всякакви работи (мерси, че не ме отсвирваш веднага =D), държа на нея ужасно много. Ползването два пъти на "ужасно много" трябва да е показателно xD

Имам удоволствието да познавам една група Контражурчета - малки, сладки и досадни, разбира се. С тях съм имала толкова забавни преживявания, които се надявам, ще успея да запазя в съзнанието си още дълго време. Бих им казала да бъдат по-търпеливи, по-толерантни, да мислят малко повечко когато се налага и да не се променят (е, може би мъничко - поработете над частта "досадни" =P ). Надявам се в следващите две години да не бутнете гимназията като няма кой да ви пази =P

И като за капак едно друго скорпионско същество, което много обичам, както и всички останали в символичния ми списък =D Та, въпросното без да си дава сметка успя да ми промени живота. Все пак - не бях виждала злобарщина и желание за заяждане, които съперничат на моите, но може би затова станахме такава добра скорпионска комбинация. Всичките глупости, с които се занимавахме и глупостите, които приказвахме заедно и всичките моменти на изпушване ще ми липсват ужасно много. Важното е да кажа колко много значи това приятелство за мен и колко много държа на това... скорпионище? =D

Има още толкова много хора, които се радвам, че познавам благодарение на училище (и тук е редно да спомена и една учудващо добре заяждаща се госпожица), които наистина ще ми липсват. Да, знам, че никой не умира, но някъде бях чела, че трябва да се наслаждаваме на момента, защото никога няма да бъде същото. Което е някак тъжно. Особено когато осъзнавам, че отминалите мигове никога няма да се върнат, а бъдещите никога няма да бъдат като предишните. Каквото е било е било - от тук нататък всичко е различно. И точно това е и плашещото.

Да, може и да съм твърде драматична. Може и излишно да се притеснявам, но това съм аз и друг начин сигурно няма. (:

Eric Frey Photographies

Става дума за изборите. Първоначално всичко изглежда добре. Вървиш си по пътя и нямаш грижи, защото всичко следва една посока и няма как да сбъркаш. Тогава обаче стигаш до мястото, където пътят се разклонява. Спираш. Изборът е наляво или надясно. Ако тръгнеш надясно ще се отправиш към целта си. Ако тръгнеш наляво ще се отклониш. Затова тръгваш надясно. Всичко отново става праволинейно и лесно - няма какво да те спре. Вървиш, вървиш, вървиш. По някое време откриваш, че едно малко животинче те следва. Ти никога не го виждаш с повече от крайчеца на окото си, но то е там и те следва неотлъчно. Страх го е от теб, но всеки ден става все по-смело и по-смело и малко по малко се приближава. То, впрочем, е и срамежливо. Докато вървиш решаваш да го изненадаш и да се обърнеш бързо, за да го погледнеш по-добре, но то също толкова бързо се скрива и ти отново успяваш да откраднеш само един миг на яснота. И така продължаваш да вървиш. Вървиш, вървиш, вървиш. Един ден усещаш нещо пухкаво до единия си крак. Животинчето най-сетне се е приближило достатъчно до теб. Неочакваната ти среща с него ти напомня на нещо. Беше се случило отдавна. Да! Сещаш се - разклонението. Толкова дълго си вървял, че почти си забравил за това. Междувременно спираш да вървиш. Замисляш се. Вървял си толкова дълго, но все още не си достигнал до целта си. Ами ако си сбъркал? Вече си седнал на земята, а малкото животинче е в скута ти - галиш го, а то мърка. Дали не трябваше да минеш по другия път? Дали не си преценил избора си грешно? Дали ако беше тръгнал по другия път, нямаше вече да си стигнал? Седиш на земята и размишляваш. В това време слънцето, което в началото на пътя ти тъкмо изгряваше, сега отново се приближаваше към хоризонта. В скута ти животинчето диша леко, неосъзнаващо бурята от мисли, разразила се в главата ти. Галейки го усещаш нещо твърдо и студено. Откриваш, че на врата му има медальон с името на животинчето. С помощта на последните слънчеви лъчи го прочиташ - "Съмнение".

Отново си изневерих на желанието да пиша тук, но това се превърна в нещо нормално. Да не говорим и, че никой освен мен и може би 2-3 души влизат периодично тук. НО, не за това исках да говоря (респективно пиша в случая). В този пост ще става дума за музика. И то не всякаква музика, а онези песни, които са някак специални и се запечатват в умовете ни. Запечатват не само себе си, но и ценни моменти и усещания, които още с първите акорди на песента си припомняме къде с усмивка, къде не съвсем.

Тези пет песни са именно едни такива малки капсули, в които времето е спряло и си ме чака. Някои от тях логично пазят спомените ми. При други нямам идея защо са запазили точно тези спомени, но... here goes noting (:





Явно имам намерение да започна леко хронологично. Когато бях малка живеех в Столипеново или циганската махала. По това време не беше само циганска махала - имаше доста блокове само с българи. Ние живеехме точно в един такъв блок. Бяхме близки приятели с няколко семейства и аз, тъй като бях малка - разбирайте на 3-4, защото когато бях на 5 вече се бяхме преместили - бях обсипана с внимание. Бяха едни много хубави години, макар че по това време тати работеше на кораба по 6-8 месеца. Майка ми трябваше да ходи на работа и в същото време и да ме гледа, да ме води на детска и т.н., затова близките семейства ѝ помагаха. Имам много хубави спомени от тогава. Събирахме се често по апартаментите. Това беше все още по времето на хубавата музика. Всичките тези събирания и спомени от периода, през когато живеехме там ги свързвам с тази песен. Напомня ми на тати, на мен като малка, а и е една страхотна песен. Една от онези песни, които в днешно време за жалост вече не се срещат.



Тази песен винаги ще ми напомня за един човек. Този човек си няма представа, че го свързвам с тази песен и то по много забавен начин. Та с тази моя приятелка, която много обичам сме фенки на "Анатомията на Грей", а песента беше включена в някой от епизодите. Не си спомням тя ли ми я прати, но една зимна вечер се бяхме заговорили за сериала и песента изскочи някъде в разговора. Страшно много ми хареса. Аз съм от онези хора, които ако харесат някоя песен започват да я слушат нон-стоп докато не им омръзне (което по принцип не е нещо, което препоръчвам да се прави =D). И така Ландънчо се оказа в айпода ми. Беше може би ноември или декември, а аз бях 9 клас. Учехме първа смяна и всяка сутрин ходех с автобуса на училище. Беше тъмно, студено и гадно. Обаче пък в автобуса беше едно такова... светло и не мога да кажа, че беше приятно, защото никога не си намирах място да седна, защото беше препълнено, но беше горе-долу топло. Тъй като тръгвах рано, стигах много рано в училище. Помня, че беше може би към 7:05 и обикновено стигах първа. Другите започваха да идват след минимум десет минути. Отварях един прозорец и сядах до него, за да ме разсъни хладният въздух. По това време вече се развиделяваше и небето преливаше от тъмно синьо до оранжево. В този момент и гаргите преминаваха по пътя си към полетата. А аз се чувствах ужасно щастлива и горда със себе си, че съм имала късмета да стана свидетел на всичко това. Бяха някакви само мои моменти, които другите не разбираха. Та, тази песен някак е успяла да запечата точно тези спомени - приятелката ми [кодово име: Айляк =D], пътуването в автобусите и гледката от прозореца в училище през зимните сутрини.



Ееееех, Ед! Открих Ed Sheeran може би през пролетта миналата година. Оттогава съм влюбена във всичките му песни. Миналата пролет беше изключителен важен да не кажа определящ момент в живота ми. Запознах се с едни малки индивиди, които ми преобърнаха представите за толкова много неща. А пък благодарение на един друг човек, който пък ми преобърна живота се запознах с тези дребните. Бях на нещо като екскурзия (поне за мен беше екскурзия, малките рисуваха - аз имах помагаческа функция) с всичките гореспоменати и беше едно от най-хубавите неща през тази година. Оттогава правим страшно много неща - дали ще са училищни, арт или просто за губене на време. Но да се върнем на връзката с Ед. Началото на лятото същата година рисувахме (този пък се чувствам по-сигурна да се сложа в това число) в Стария град. Това включваше да бъдем в градинката на Джумаята около 9-9:30. Обикновено през лятото не ставам толкова рано, но страшно много обичам летните сутрини - хладината, росата, спокойствието. Тази песен е съхранила в себе си онези сутрини, през които вървях по главната към градинката, запечатала е лиготиите ни от тези летни дни и прекрасните цветове на лятото.


Та, това са петте ми времеви капсулки ^.^ Ако някой прочете това и има желание да остави един коментар - Имаш ли такива специални за теб песни? Това е от мен за момента. Предупреждавам, че може би скоро се задава някакъв депресантски/метафоричен пост! =D От мен толкова - нека музиката бъде с вас :3

Нека направим един експеримент. На въпроса "Какво е Фейсбук?" възрастен човек (и тук говорим за някой около средната възраст, а не например някой 30-годишен) би отговорил, "Губи време". И погледнато от тяхната гледна точка Фейсбук реално не служи за нищо освен за губене на време. А, и имат богат избор от начини за губене на това време в прословутата мрежа, започвайки от виртуално обгрижване на крави и онлайн задоволяване на хазартните си наклонности, завършвайки със старателно изпращане и получаване на онлайн целувки, букети и подаръци..

След като попитахме някой възрастен е редно да попитаме и някой малък. "Е, какво е Фейсбук?". Отговорът беше простичък - лице-книга. И въпреки, че отговорът на този въпрос има за цел да намекне, че социалната мрежа не се използва от малките, се оказва, че това твърдение на практика не е вярно. Аз лично наблюдавам едно цунами от петокласници (а, и не само), което с бясна скорост се е устремило към непроучените бреговете на "лицето-книга". Наблюденията ми сочат, че малките като цяло използват Фейсбук, за да се карат помежду си. И, макар че да станеш свидетел на такова нещо да е доста забавно, очевидно социалната мрежа не помага много в отношенията между хлапетата.

И може би в този момент би трябвало да отбележа, че от всяко правило има изключения. Наистина, вижте френския език например! Няма граматично правило, което да не притежава поне 5 изключения. По същия начин не мога да кажа, че всички възрастни си губят времето във Фейсбук или пък, че всички малки водят война по полетата на "лицето-книга". Но бихме могли да предположим за момент, че това е така.

Най-сетне стигаме до групата на младежите или иначе казано - моята група. На въпроса "Какво е Фейсбук?" дори и аз имам затруднения да отговоря сама за себе си. Това е мястото, където прекарвам страшно много време и общувам с много и различни хора. Но моето мнение не е мнението на всички младежи (и, да, избягвам думата "тийнейджъри" първо, защото в момента не говоря само за юношите, а като цяло за младите хора, и второ, защото не си падам по думата, поне не в писмената реч :D). Точно поради тази причина направих нещо като прочуване. Избрах определен брой мои приятели и ги попитах "Какво е Фейсбук и за какво го използваш?". И разбира се колкото души попитах толкова различни мнения получих. Едни го използват за четене на новини, други за запознанства, а трети играят игри. Но определено забелязах, някои неща, които се повтарят.

Тази идея ми се върти в главата от няколко дни честно казано. Искам да се занимавам с film and video production и така нататък и е изключително важно за това ми желание да имам богата филмова култура. Лошото обаче е, че както всеки средностаристически български филмов консуматор аз гледам само филми за забавление. Предпочитан жанр ми е научната фантастика (въпреки, че има изключително смислени заглавия и в тази сфера) и понякога се увличам по чикфликчета. Въпросът е, че тези филми или поне повечето са направени с единствената цел да направят купища пари от хора, които си търсят начин да изгубят час и половина - два, гледайки нещо. Липсва онзи, дълбокият смисъл, който превръща киното в изкуство.

В Пловдив имаме нещо много яко наречено Модерна Академия по Изкуствата "Синдикат". Това  е проект по идея на Александър Секулов, пловдивски автор, който миналата година с  подкрепата на общината успя да я реализира. Академията предлага обучение по шест направления - Визуални изкуства на ХХ век, Модерни методи на мислене, История и теория на киното, Идеи на ХХ век, Литература на ХХ век и Модерна музика. Още миналата година исках да бъда част от това и имах голяма дилема дали да запиша Визуални изкуства или Кино тъй като имахме право да участваме само в една програма. В крайна сметка реших, че са изкуствата и цяла година неделя сутрин бях в "Петното", клубът на Секулов, където ни се провеждаха заниманията, за да научавам нови и нови неща от Историята на изкуството. Изключително доволна съм от курса, защото благодарение на него обогатих страшно много визуалната си култура. Впрочем на края на курса решихме, че ще правим клип и по някакво стечение на обстоятелствата аз и още едно момиче го снимахме като интервю с лекторката ни, която е ужасно яка. Аз после го сглобих и сега, за да си направя малко самореклама ще го пусна и тук. В крайна сметка се обясняват и някои неща от самия курс:

Късно вечерта е в зимна делнична вечер. Я, каква изненада просто :D Прииска ми се да напиша нещо в този забравен блог. Май е по-добре дори да го наричам "дневник". Не че имам нещо кой знае какво да кажа или споделя. Харесва ми обаче, че тази страничка пази много мои впечатления от преди няколко години и ми става едно такова приятно и може би само леко неудобно като си чета старите писания.

От първия ми пост тук измина доста време. Забавното е, че винаги се сещах да пиша през лятото поради липса на нещо по-добро за правене. Сега обаче е зима, училището започна и чувствам нуждата някак си да запечатам поне една малка част от тази последна и излючително важна за живота ми година. Може би е редно да се представя отново. Все пак... не съм същото хлапе, което реши да създаде този блог (или поне в някои отношения).

Казвам се Ив. Само Ив... не е Ива, Ивелина или каквото там производно си харесате. Като бях малка говорех, че ще си сменя името, защото е мъжко. Сега си го нося с гордост и съм щастлива от това, че съм различна... поне що се отнася до имена. На 18 години съм... най-сетне! :D Интересувам се от изкуство, фотография и правене на клипове (не че имам кой знае колко много). Това е последната ми година във Френската в Пловдив и... поради една причина не ми се завършва, иначе умирам да затворя тази страница от живота си. Говоря френски и английски на прилично ниво в общи линии. И сега все едно си пиша биографията ще поговоря и за по-нататъшното ми обучение. Наскоро си подадох документите за кандидатстване в Англия. Харесах си няколко университета и специалността ми е в общи линии Media Production. Надявам се, че ще ме приемат, но това е в бъдещето вече. Какво друго мога да кажа за себе си? Славя се като вечния песимист и мрънльо. Ако някой желае да си мрънкаме заедно да се обади, винаги съм готова да намеря нещо негативно във всичко. Не, че трябва да се гордея с подобна черта, но донякъде вярвам, че това ми позволява да виждам нещата от различни ъгли. О, и все още нямам книжка! Ако всичко върви добре, догодина може и да си карам количката... да се надяваме? :D

По-късно когато преразглеждам този пост сигурно ще се сетя за още поне десетина неща, които съм можела да кажа, но в момента идеите ми свършиха. Ако някой реши, че иска да чете следващите ми публикации (а защо не и старите?) се чувствам длъжна да предупредя, че съм склонна на краен песимизъм и простотия, особено в писмен вариант. Нямам си идея дали и кога ще пиша още, но да се надяваме, че ще бъде скоро. Сега ако имаше хора, които ми четат нещата бих ги питала за какво би им се искало да поговоря, но... след като няма ще си замълча. Мисля, че вече писах твърде много, затова слагам точката и смятам да си лягам.

Лека нощ и прекрасен ден утре! ^^

Реших, че бих могла да напомня за съществуването си. Поне в този блог де. И какъв по-добър начин от това да стоваря тук поредното си творение? :D Е, творение е твърде силно казано, но е нещо, което написах наскоро. =) Дано да хареса на двамата души, които четат това :D

Беше един от онези мартенски дни, когато пролетта изпращаше зов на слънцето да ни порадва с топлотата си, да ни напомни, че тя е близо и остава още малко. И все пак хладният мартенски вятър напяваше леко, нежелаещ да отпусне хватката си над земята. Нежно обхождаше косите и лицето ѝ карайки я да настръхва. Слънцето приятелски целуваше белезите оставени от вятъра. Но тя сякаш не обръщаше внимание на играта на стихиите по кожата си. Настанена високо на каменния си трон тя наблюдаваше. Мълчеше и наблюдаваше. По небосвода нямаше нито едно облаче. Сякаш слънцето беше тук единствено, за да дарява своята вечна топлина. Тя се отпусна назад и загледа към небето. Най-красивото синьо, което беше виждала. Замисли се дали някой там горе я наблюдаваше, както тя наблюдаваше безоблачната шир. Замечтана, тя не усети птицата, която кацна на върха на каменния ѝ трон. Забеляза я чак когато гарванът изграчи. Не, звукът по-скоро приличаше на аларма. И в миг тронът изчезна, а тя започна да пада. Слънцето, вятъра, небето - всички те изчезнаха и отстъпиха на тъмнината. Безпощадната поглъщаща всичко тъмнина. Тогава тя отвори очи. Алармата на будилника продължаваше да канти. С познатото вече до болка движение тя я изключи. В злеосветената стая малката луминисцентна лампа, която всъщност беше и единствената, примигаше. Чуваше се бученето на климатичната система, която пренасяше кислорода. В Бункера всички стаи изглеждаха еднакво. Четири грозни, сиви стени засилващи чувтсвото на ограниченост на обитателите си. Във въздуха се усещаше странна смесица от ухания - изгоряло, химикали и някаква наченка на лек парфюм. Зад заключената врата се чуваха стъпки - най-вероятно патрулите на Надзирателите. Тя седеше върху малко, ниско легло в единия край на стаята. В другия край на иначе не толкова голямата стая се намираше бюрото с терминала ѝ. В дясно от нея, отделена от останалата част от стаята със стара розова завеса се намираше "банята ѝ". Впрочем същата тази завеса беше единственото цветно нещо в цялото сиво помещение. Понякога ѝ напомняше за цветята, които като малка разсаждаше с баба си в лятната градина. На половин метър от завесата беше сервизният канал на стаята - от там тя получаваше всичко необходимо за живота си в Бункера като се започне от дрехи и се стигне до храна.

Обикновено всяка сутрин първо спираше алармата на часовника си, след което с нежелание се отправяше към тоалетната, за да се подготви за поредния монотонен ден от дългата поредица на повтарящи се такива. Всеки ден в осем часа тя заемаше мястото си пред терминала и се вписваше в системата на Бункера, за да получи дневната си дажба по сервизния канал. Беше убедена, че това е и единственият начин на Надзирателите да разберат, че някой все още диша в тази стая след като никога никой не я беше проверявал с очите си. Към осем и десет вече се беше заела с работата си както всички останали в Бункера. Беше журналист по професия, някога вършеше нещо значимо. След войната вече смяташе, че е просто роб. Роб на Надзирателите.

Войната свърши преди двадесет години, но наложеният военен ред така и не отпадна. Тя, както всички останали живееше в няколкото Бункера разпръстати по света, които бяха контролирани от Надзирателите. И въпреки, че спорд тях тя можеше да си тръгне когато пожелае всички бяха наясно, че нямаше къде да иде. От двадесет години над планетата Земя властваше ядрената зима. Само месеци след войната всичко загина - растения, животни и дори повече от половината население на света. От двадесет години никой не беше виждал слънцето или небето, никой не беше усещал полъха на вятъра. А тя толкова копнееше за тях. Искаше всичко да е както преди, но много години щяха да изминат преди това да се случи. Можеше дори да не доживее деня, когато ще поеме първата си глътка чист въздух след толкова много години. Затова намираше утеха в сънищата, те бяха нейната машина на времето. Нещото, което я спираше от това да изгуби ума си.

Днес беше различен ден. Този път тя не стана. Вместо това затвори отново очите си и зачака. Зачака да се върне отново на каменния си трон под синьото небе и да усети полъха на вятъра и ласките на слънцето.

Вчера всичко беше забавно, всичко беше приятно, всичко беше хубаво. И сякаш не са минали петнайсетина часа оттогава. Сякаш е минала цяла вечност. За един кратък миг бях щастлива. Да, вчера. Всичко се подреждаше повече от добре. И за момент потвърдих теорията си, че в крайна сметка лошите неща, които ни се случват водят в крайна сметка до хубави такива. Споделях с хората около мен мнения, чувства, мисли и всичко сякаш беше розово. Или може би зелено, защото не обичам розовото. А как ми се иска всичките ми дни да бъдат по този начин зелени... като вчерашния. Само дето в инстинския живот не всичко е зелено. И в момента ми е трудно да видя как лошите неща, които ми се случиха биха довели до нещо по-добро. Това беше един от онези дни чието начало е ужасно, а края още по-ужасен. Ден, през който единственото нещо, което се случва е провала. Провал след провал след провал. А, мамка му, аз се старая! Може би не давам абсолютно всичко от себе си, но се старая. И защо? За поредния провал в безкрайната поредица? Не, мерси! Омръзна ми!

Здравей, любимо мое малко блогче! Изведъж ми се прииска просто да седна и да напиша няколко реда просто ей така. И тъй като нямам някоя интересна тема за пост ще поговоря за почти скучноватия ми ученически живот.

В общи линии от нищо правеща се преърнах в доста заета ученичка :D За училището ми наближата 20-годишен юбилей и текат всевъзможни подготовки. Непрекъснато се появяват нови идеи за различни неща и има почти непрестанна нужда от помощ. Аз винаги съм искала да участвам във всичко и явно този път няма да е изключение. Така или иначе ми харесва да се занимавам с подобни неща, така че защо не?

Последните неща с които се занимавах са едни табла-анонси. С госпожата по изобразително сме ги подхванали от миналата седмица, но днес съм доволна да съобщя, че сложихме и второто табло. Те представляваха обявления за конкурси, между другото. В интерес на истината си мисля, че заслугата е най-вече на госпожата и се радвам, че ми помогна за тези неща :)

В училище се говори за много неща - сайта на училището, който има нужда от нов дизайн, нови изложби, състезания, олимпияди. Най-сетне живна малко това училище! И се радвам, че съм в центъра на това раздвижване :D Имаме много идеи и се надявам да успеят да се реализират. ^^

Е, стана ясно, че този пост няма абсолютно никаква стойност, но пък ми беше приятно да го напиша. И обещавам, че следващия, ще има тема!

Бързам да напиша всичко, защото се страхувам, че в един миг всичко ще се изпари от главата ми! Искам да запомня всеки един детайл, всяка една дума, всяка една усмивка. Не се получава винаги, но затова пък си имам блог, където да пиша всичките тези неща и после да си припомням детайлите, които са ми се изплъзнали. Само да предупредя, че този пост ще е тип "дневник" и няма да е интересен за някой, който изобщо не ме познава. Не че има такива хора, които четат, нов се пак се чувсетвам някак си длъжна да го отбележа! :D


Днес беше един страхотен ден! Иска ми се да се върна отново назад във времето и да го провторя! Толкова прекрасен беше! :] Но, нека да се върна съвсем в началото. Тоест преди 2 години. Това трябва да е било 7 за 8 клас. Викс ми спомена за някакви стипендии, които раздавала някаква фондация. Реших да се поразровя и открих информацията. В общи линии тази фондация ("Комунитас") дава стипендии на ученици с интерес и възможности в дадена област. Та, тогава реших и аз да се пробвам - с фотография. В общи линии нищо не направих. Като се замисля, снимките не бяха достатъчно добри, есето не беше достатъчно добре замислено, а и на интервюто не се представих добре. И след като премислих всички тези неща, тази година реших отново да участвам. Събрах някак си документите, написах есето, подбрах си снимките и ги изпратих с надеждата да ме удобрят. Както предишната година успях да мина първия кръг. По принцип кандидатите с интерес в сферата на изкуството ходят на лично интервю в София, но предишната година нямах възможността да ида до там и интервюто беше по телефона. И стигаме до днешния ден!


Днес беше интервюто ми. Някак си успях да убедя родителското тяло да ме пуснат в София сама. Е, може ми Мими-алибито помогна. Ама съвсем малко! Та, в 8:30 вече бях в автобуса за София. Малко странно беше, защото досега не съм пътувала по този начин между градовете. Беше нещо ново :D Четох си книжката, зяпах през прозореца, гледах "Междузвездни войни"... и тогава телефона иззвъня. Мими, която звучи така все едно току-що се е събудила, ме пита дали съм разбрала за спирките. След това звъни Мони, с която се разбирам да се видим, ама след 12. И накрая за капак - Влади, с който финализирахме сделката за 11:15 - 11:30 пред народния.


В общи линии някак си не успях да свъркам спирката и в 11 без нещо с Мими вече крачехме из студената и леко прекапваща, сива София. Подранихме, разбира се, но той и Влади за щастие подрани, така че след половин час сладки приказчици на една пейка и разглеждането на някаква изложба се бяхме запътили към Дънкин Доунатс. Аз като заклета пловдивчанка бях чувала за това... "нещо" но така и не се беше стигало до ходене там. Висяхме на една маса известно време, а след това и Мони се присъедини. Аз казах, че ще имам мускулна от хилене и ето я вече! Не мога да се вдигам! :D Но все пак не съм аз тази, която спи с колежките :D Беше супер забавно и яко през цялото време, а освен това ядох и поничка! Плюс някакво коафе със странно Дънкин име, което не запомних :D Бях като пълен неандерталец като отидох и питах продавачката каква е разлиата между две от кафетата xD По-късно е озовахме по софийските улици към училището на Влади, където той прекара, вероятно една голяма част от деня си *леко злобее* и след това се отправихме съм френската. Не че очаквах нещо велико, но и двете училища никак не ми приличаха на училища! Както и да е. След известно чакане на студа, най-сетне се видяхме и с Яни и дори получихме малка обиколка из френската. Това, което запомних беше фото-кътчето на втория етаж и графита на третия!


След това посещение някак си се оказах отново в Дънкин Доунатс, но на друго място. По това време вече бях ускорила пулса и ми се гадеше. Въпреки че Мими и Мони бяха убедени, че е от притеснение, аз все още твърдя, че ми се гадеше, защото нещо ми има! :D Въпреки, че до момента нямам никакви видими симптоми на болест... xD След по-малко от 1 час ми беше интервюто! И тук вече спомените ми не са съвсем пълни. Закараха ме до адреса, отидох. После си спомням някакъв пловдивчанин, който ми даваше пари за транспорт и после Мими и Мони през прозореца и после един куп въпроси... Някак си не мисля, че се представих добре, но според тях двете "всичко ще бъде окей". Ще видим какво ще стане! Ако спечелим с Мони (тя също кандидатства, но с математика) ще се ходи в София с Йо, за празнуваме. А ако не - пак ще се ходи до София, за да полеем загубата с чай/кафе/какао! :D След интервюто бяхме пак в някакво заведение и пих чай! Нещо нечувано по принцип :D О, и като стана дума за чай, отивам да си го взема ^^ Обещала съм да пия един чай као се върна в Пловдив xD Та, пихме чай и после Мони трябваше да си ходи. Изпратихме я до някаква спирка, или поне аз останах с такова впечетление, защото после тръгнахме в някаква друга посока и хванахме трамвай :D Не се бях возила в трамвай, колкото и смешно да звучи ^^ От трамвая на гарата и след предаване на прегръдките от Йо и Тоти и от мен си де на автобуса и в Пловдив. 45 минути излизахме от София!


Така, в общи линии останах с ужасно впечетление за София! Цял ден беше студено и мрачно, но за това е виновен сезона. Има твърде много хора, твъде много коли, твърде много шум. Особено за някой като мен, който е свикнал на спокойствие. Вече се присъединявам към Мими относно мрънкането за София! Този град е отвратителен, а за трафика да не говорим. Освен с моите софиянци, срещите ми с други бяха много неприятни... особено с лелката в трамвая! :D НО, майната им на гадните неща! Аз имам намерение да си мисля само колко яко беше да се видя с всички след толкова много време. Да слушам на Мими мимизмите, Мони и "мазно"-то, да гледам на Влади всичките жестове с ръце и игрането на Angly Birds и на Яни блузката с къс ръкав! xD Благодаря ви много за страхотния ден и дано не съм ви изтормозила много :P (h) :*

Аз както обикновено си го карам писането тук на приливи и отливи. Но пък после се кефя като си чета старите постове и това ме мотивира да продължавам да пиша. Нямам някакъв стил на писане, нямам определена тема... просто си пиша и чакам да чуя както ще каже Йо по въпроса.

От последното ми писане се случиха много неща. Например ходих на лагер. И тук бих казала, че мога да напиша нещо по-подробно, но тъй като най-вероятно няма да намеря време *от мързел* няма да кажа нищо xD Аз си бях аз и си прецаках една част от лагера, но в края винаги си спомням само хубавите неща. И този лагер определено беше по-хубав от миналия! Французите бяха страхотни, а за българите да не говорим! Запознах се с няколко супер готини хора. Да, както обикновено за аниматорите ни говоря.



Да отбележа: първия ден аз го измислих, но другите тя сама си ги написа! Аз и затова не съм съгласна с някои неща, особено с последния ден... края му! :D Така, някой ако все още не разбрал Айляка е едно такова ниско и много говорещо! Трудно се пропуска като цяло и се радвам, че точно пък тя имаше нещастието да ни е аниматорка. Най-вече защото беше моя жертва :D В главата ми в момента се въртят няколко незабравими моменти с нея и ми се иска просто да се върна назад във времето и да си ги преиграя! Дори и последния ден в Приморко с "нощното къпане"... пък и след това Както се пее в добре познатата ни песен "Ооо, колко си прост!" Спомени...моменти... Копнеж отново в мен крещи!!! Нека, нека бъде Лято!!!" Нека бъде лагер! :D Айляка беше човека най на наш акъл... почти де. Не искаше да тича с мен под дъжда, но затова пък Феята с радост го направи ^^ За мен всички бяха яки, но точно Айляка, беше най! И супер много се радвам, че се запознахме ^^ Пф, говоря все едно е умряла xD Краай! Голяма оптимистка *за контраст* и както си знае - супер сладурка *цитат от нейни думи!*. Човека, който откакто сме се върнали го тормозя онлайн! Фейсбук маниака, който не иска да си признае! Човека, който слуша една голяма част от глупостите и притесненията ми :] Най-много трябва да ѝ благодаря че ни ме изтрая!

Или поне за мен. Най-сетне си взимам почивка от почивката ^^ Ако наистина ме познавате *или четете тук xD*, ще знаете, че миналата година ходих на един лагер с разни французи. Ами тази година с Йо мислим да го повторим. Тръгвам след 10-20 минтути. Както миналата година пак 20 дни. Малко Пампорово, малко Приморско и много забавление ^^ Нямам търпение. Така че о ревор и като се върна *а може и по някое време там, но не давам гаранции* ще пиша ^^ Оставям ви с музикалния поздрав ^^ Песничката е наистина хубава и е от един от любимите ми сериали (sun)

Отново е 1 и аз отново съм будна. Обещавам си, че от понеделник ще ставам рано... ама не си вярвам много-много. Затова сега си слушам Europe - Open Your Heart и пак се размотавам в интернет простванството. Не че е много интересно. В скайп като цяло никой интересен, а за ФБ да не говорим xD Ъ, както и да е.

Днес започнах, вече наистина, работа по Проект Париж ^^ След всичките програми, които свалих накрая се оказа, че работих само в тази, която по принцип си използвам. Premiere Elements на Adobe може да има хубави темплейти, но е толкова бъгава, че а човек направо не му се занимава! В рамките на някъде 2 часа, ми крашна поне 4 пъти. И се отказах, разбира се. Мисля, че клипа се получи в общи линии добре. Идеята ми беше малко по-различна в началото, но установих, че не мога да си изпълня този замисъл. Но и сегашното изпълнение ме устройва. Особено доволна съм, че успях най-сетне да направя HD клип. Оказа се, че първо трябва да си направя настройка на фотоапарата. После трябваше да настроя и програмата, но се получи. Доволна съм ^^ Стига съм дрънкала - ето интрото:



Между другото, ако има хора, които четат това. В блогчето има бутон за коментиране ^^ По принцип се радвам на всякакви коментари, но такива рядко получавам. Та, ако някой се е заел да чете му предлагам - така и така си е изгубил времето в четене, може да дозагуби още малко като напише един коментар какво мисли за клипа ;] Ще се радвам да чуя мнение ^^

EDIT: Оказва се, че поленцето ми на блога не е достатъчно голямо за клипа, защото е HD *йей!* По-удобно е да кликнете 2 пъти на него и да се отвори от YouTube, защото тук не се вижда целия. Липсва малко от дясната страна xD