AnnaTeo DayDreaming

Може би съм твърде драматична. Може би това чувство заседнало в гърлото ми, надигащо се с всяка мисъл за бъдещето, е само фигмент от въображението ми. Може би премислям твърде много нещата. И преди ми се е случвало. 

А може и да не е така. Може страхът ми да е напълно основателен. 

С това се изчерпват възможностите ми да пиша потайно, но в интерес на истината никога не съм се и опитвала твърде много. Обичам нещата да са ясни. Обичам да бъда разбирана когато говоря нещо без заобиколки. От друга страна обаче говорейки ясно се губи някаква част от магията (уж) и става някак безинтересно и не достатъчно мелодраматично. Е, оставяйки всичките тези размисли на заден план имам да кажа нещо. Даже доста неща.

Колкото и невероятно да ми се струва (пък и невъзможно) след една-две седмици завършвам гимназия. Спомням си когато бях в пети клас и говорехме за "големите" от седми клас, които ни се струваха гиганти - млади и самостоятелни хора, чиито майки не им казваха как да се обличат и кога да се прибират. Имаше някакво скрито страхопочитание в тези ни разговори. Беше абсолютно немислимо да си представяме как ще изглеждаме в дванадесети клас.

От "върха" на своите 18 години мога да кажа, че сме грешали жестоко за много неща. На първо място - не, на колкото и да станеш вашите винаги ще ти мрънкат за начина, по който се обичаш и времето, по което се прибираш. Но както са ми казвали - това си е напълно в реда на нещата. И на 30 да станем родителите пак ще се притесняват.

Другото нещо, за което сме грешали е самостоятелността. За себе си мога да кажа, че никога не съм се стремяла към някаква голяма самостоятелност. Аз не се и чувствам кой знае колко голяма. Едва преди няколко месеца когато започнах да карам и да помагам на майка ми с различни неща се почувствах малко по-пораснала. Това, което бих искала да кажа е - дечица, не бързайте да пораствате. Нещата, които изглеждат добре когато сте малки в действителност не са, а отговорностите стават все повече. Насладете се колкото можете повече на времето когато не ви се налага да се занимавате с глупости и нещата са простички. (И най-вече не обръщайте внимание на факта, че сигурно звуча като бабите ви!)

Със завършването на гимназията, колкото и клиширано да звучи, завършва една доста голяма глава от живота ми. За бога, аз там на практика живеех :D Правила съм неща, които никога не съм си представяла, че ще правя в училище, губила съм, побеждавала съм, имала съм хубави и лоши преживявания. Не, това определено няма да се превърне в хвалба на това колко обогатяващ и нужен е бил престоят ми в прекрасната гимназия, защото това е ужасно далеч от истината. Не беше никак приятно - в това училище се случваха такива парадокси, толкoва нерви съм загубила опитвайки се да се противопоставя на системата или поне да говоря против нея :D Това скоро обаче ще остане в миналото. Онова, което се надявам да остане са хората, с които ме срещна гимназията.

На първо място - запознах се с едно кецоносещо същество отговарящо на имена като Флъфи и Трикупис. То ми беше основен съюзник срещу системата и макар, че успяхме да променим твърде малко неща, най-големият ни успeх беше, че се намерихме и за добро или лошо ще си досаждаме взаимно и в бъдеще. Нали знаеш - отивай някъде на топло, за да ти идвам на гости! :D

Пак благодарение на училището се запознах с едно друго къдраво същество, от което научих, че колкото и да те прецаква животът винаги има какво да направиш и ако се бориш и не се отказваш в крайна сметка ще достигнеш мечтите си, за което му благодаря. Пък и не знае колко неща съм запомнила и послушала, защото така и никога няма да си призная (:

Заради френския опознах един Айляк (както и една Феичка), чието приятелство ценя ужасно много и, макар, че тя може би не знае, въпреки, че се виждаме рядко и имам уникалния навик да ѝ досаждам с всякакви работи (мерси, че не ме отсвирваш веднага =D), държа на нея ужасно много. Ползването два пъти на "ужасно много" трябва да е показателно xD

Имам удоволствието да познавам една група Контражурчета - малки, сладки и досадни, разбира се. С тях съм имала толкова забавни преживявания, които се надявам, ще успея да запазя в съзнанието си още дълго време. Бих им казала да бъдат по-търпеливи, по-толерантни, да мислят малко повечко когато се налага и да не се променят (е, може би мъничко - поработете над частта "досадни" =P ). Надявам се в следващите две години да не бутнете гимназията като няма кой да ви пази =P

И като за капак едно друго скорпионско същество, което много обичам, както и всички останали в символичния ми списък =D Та, въпросното без да си дава сметка успя да ми промени живота. Все пак - не бях виждала злобарщина и желание за заяждане, които съперничат на моите, но може би затова станахме такава добра скорпионска комбинация. Всичките глупости, с които се занимавахме и глупостите, които приказвахме заедно и всичките моменти на изпушване ще ми липсват ужасно много. Важното е да кажа колко много значи това приятелство за мен и колко много държа на това... скорпионище? =D

Има още толкова много хора, които се радвам, че познавам благодарение на училище (и тук е редно да спомена и една учудващо добре заяждаща се госпожица), които наистина ще ми липсват. Да, знам, че никой не умира, но някъде бях чела, че трябва да се наслаждаваме на момента, защото никога няма да бъде същото. Което е някак тъжно. Особено когато осъзнавам, че отминалите мигове никога няма да се върнат, а бъдещите никога няма да бъдат като предишните. Каквото е било е било - от тук нататък всичко е различно. И точно това е и плашещото.

Да, може и да съм твърде драматична. Може и излишно да се притеснявам, но това съм аз и друг начин сигурно няма. (:

Eric Frey Photographies

Става дума за изборите. Първоначално всичко изглежда добре. Вървиш си по пътя и нямаш грижи, защото всичко следва една посока и няма как да сбъркаш. Тогава обаче стигаш до мястото, където пътят се разклонява. Спираш. Изборът е наляво или надясно. Ако тръгнеш надясно ще се отправиш към целта си. Ако тръгнеш наляво ще се отклониш. Затова тръгваш надясно. Всичко отново става праволинейно и лесно - няма какво да те спре. Вървиш, вървиш, вървиш. По някое време откриваш, че едно малко животинче те следва. Ти никога не го виждаш с повече от крайчеца на окото си, но то е там и те следва неотлъчно. Страх го е от теб, но всеки ден става все по-смело и по-смело и малко по малко се приближава. То, впрочем, е и срамежливо. Докато вървиш решаваш да го изненадаш и да се обърнеш бързо, за да го погледнеш по-добре, но то също толкова бързо се скрива и ти отново успяваш да откраднеш само един миг на яснота. И така продължаваш да вървиш. Вървиш, вървиш, вървиш. Един ден усещаш нещо пухкаво до единия си крак. Животинчето най-сетне се е приближило достатъчно до теб. Неочакваната ти среща с него ти напомня на нещо. Беше се случило отдавна. Да! Сещаш се - разклонението. Толкова дълго си вървял, че почти си забравил за това. Междувременно спираш да вървиш. Замисляш се. Вървял си толкова дълго, но все още не си достигнал до целта си. Ами ако си сбъркал? Вече си седнал на земята, а малкото животинче е в скута ти - галиш го, а то мърка. Дали не трябваше да минеш по другия път? Дали не си преценил избора си грешно? Дали ако беше тръгнал по другия път, нямаше вече да си стигнал? Седиш на земята и размишляваш. В това време слънцето, което в началото на пътя ти тъкмо изгряваше, сега отново се приближаваше към хоризонта. В скута ти животинчето диша леко, неосъзнаващо бурята от мисли, разразила се в главата ти. Галейки го усещаш нещо твърдо и студено. Откриваш, че на врата му има медальон с името на животинчето. С помощта на последните слънчеви лъчи го прочиташ - "Съмнение".

Отново си изневерих на желанието да пиша тук, но това се превърна в нещо нормално. Да не говорим и, че никой освен мен и може би 2-3 души влизат периодично тук. НО, не за това исках да говоря (респективно пиша в случая). В този пост ще става дума за музика. И то не всякаква музика, а онези песни, които са някак специални и се запечатват в умовете ни. Запечатват не само себе си, но и ценни моменти и усещания, които още с първите акорди на песента си припомняме къде с усмивка, къде не съвсем.

Тези пет песни са именно едни такива малки капсули, в които времето е спряло и си ме чака. Някои от тях логично пазят спомените ми. При други нямам идея защо са запазили точно тези спомени, но... here goes noting (:





Явно имам намерение да започна леко хронологично. Когато бях малка живеех в Столипеново или циганската махала. По това време не беше само циганска махала - имаше доста блокове само с българи. Ние живеехме точно в един такъв блок. Бяхме близки приятели с няколко семейства и аз, тъй като бях малка - разбирайте на 3-4, защото когато бях на 5 вече се бяхме преместили - бях обсипана с внимание. Бяха едни много хубави години, макар че по това време тати работеше на кораба по 6-8 месеца. Майка ми трябваше да ходи на работа и в същото време и да ме гледа, да ме води на детска и т.н., затова близките семейства ѝ помагаха. Имам много хубави спомени от тогава. Събирахме се често по апартаментите. Това беше все още по времето на хубавата музика. Всичките тези събирания и спомени от периода, през когато живеехме там ги свързвам с тази песен. Напомня ми на тати, на мен като малка, а и е една страхотна песен. Една от онези песни, които в днешно време за жалост вече не се срещат.



Тази песен винаги ще ми напомня за един човек. Този човек си няма представа, че го свързвам с тази песен и то по много забавен начин. Та с тази моя приятелка, която много обичам сме фенки на "Анатомията на Грей", а песента беше включена в някой от епизодите. Не си спомням тя ли ми я прати, но една зимна вечер се бяхме заговорили за сериала и песента изскочи някъде в разговора. Страшно много ми хареса. Аз съм от онези хора, които ако харесат някоя песен започват да я слушат нон-стоп докато не им омръзне (което по принцип не е нещо, което препоръчвам да се прави =D). И така Ландънчо се оказа в айпода ми. Беше може би ноември или декември, а аз бях 9 клас. Учехме първа смяна и всяка сутрин ходех с автобуса на училище. Беше тъмно, студено и гадно. Обаче пък в автобуса беше едно такова... светло и не мога да кажа, че беше приятно, защото никога не си намирах място да седна, защото беше препълнено, но беше горе-долу топло. Тъй като тръгвах рано, стигах много рано в училище. Помня, че беше може би към 7:05 и обикновено стигах първа. Другите започваха да идват след минимум десет минути. Отварях един прозорец и сядах до него, за да ме разсъни хладният въздух. По това време вече се развиделяваше и небето преливаше от тъмно синьо до оранжево. В този момент и гаргите преминаваха по пътя си към полетата. А аз се чувствах ужасно щастлива и горда със себе си, че съм имала късмета да стана свидетел на всичко това. Бяха някакви само мои моменти, които другите не разбираха. Та, тази песен някак е успяла да запечата точно тези спомени - приятелката ми [кодово име: Айляк =D], пътуването в автобусите и гледката от прозореца в училище през зимните сутрини.



Ееееех, Ед! Открих Ed Sheeran може би през пролетта миналата година. Оттогава съм влюбена във всичките му песни. Миналата пролет беше изключителен важен да не кажа определящ момент в живота ми. Запознах се с едни малки индивиди, които ми преобърнаха представите за толкова много неща. А пък благодарение на един друг човек, който пък ми преобърна живота се запознах с тези дребните. Бях на нещо като екскурзия (поне за мен беше екскурзия, малките рисуваха - аз имах помагаческа функция) с всичките гореспоменати и беше едно от най-хубавите неща през тази година. Оттогава правим страшно много неща - дали ще са училищни, арт или просто за губене на време. Но да се върнем на връзката с Ед. Началото на лятото същата година рисувахме (този пък се чувствам по-сигурна да се сложа в това число) в Стария град. Това включваше да бъдем в градинката на Джумаята около 9-9:30. Обикновено през лятото не ставам толкова рано, но страшно много обичам летните сутрини - хладината, росата, спокойствието. Тази песен е съхранила в себе си онези сутрини, през които вървях по главната към градинката, запечатала е лиготиите ни от тези летни дни и прекрасните цветове на лятото.


Та, това са петте ми времеви капсулки ^.^ Ако някой прочете това и има желание да остави един коментар - Имаш ли такива специални за теб песни? Това е от мен за момента. Предупреждавам, че може би скоро се задава някакъв депресантски/метафоричен пост! =D От мен толкова - нека музиката бъде с вас :3